Opus magnum, Opus Dei или нещо по-леко за следобедна закуска

Никога не съм държал особено на лукса. Нямам навика да нося часовник, не мога да свикна и с всякакви верижки, ланци, гердани, въжета от бесилка и т.н., не пуша, за да пуша пури, и не пия, за да пия Johnnie Walker Blue Label (но знам, че Red Label не е гъзария, дори не е за директна консумация, а за коктейли...) Без всякакви угризения си нося старите прашасали и продънени кецове, средата, в която живея, би била най-меко описана като "творчески хаос", а обичайната ми напитка е Кока, но не от колумбийската.

Все пак има стоки на лукса, които грабват вниманието и на непретенциозни натури като моята. Особено когато са червени, лъскави и сочни като свинска пържола. И не, не говоря за Ferrari Enzo.

The Arsenal Opus. Classic Edition за £ 3,000.00 (словом: три хиляди английски лири), Icons Edition за £ 4,250.00 (словом: четири хиляди двеста и петдесет английски лири). Книжка. Книжле. 850 турбо гланцирани страници, всяка с площ половин квадратен метър, тегло над 30 килограма. Подписана от Арсен Венгер. Дебела корица с минималистичен дизайн, която крещи "тези пари ги изкарвам за два часа". Вътре: нищо неочаквано, перфектно оформление, подробна клубна история, данни за някои от най-великите играчи. По-якото са огромните old-style сепия снимки, правени с гигантски студиен фотоапарат, който са го летяли специално от Прага за фотосесията.

Но не информацията ме привлича към този хартиен паралелепипед, за чието изготвяне са отишли около четвърт гора първокласни дървета, а символизмът, излъчването. Гордостта да дадеш 10-15,000 лева за една красива тухла със знака на любимия отбор. Ако сте саудитски емир-мултимилиардер и искате да ме изненадате приятно за рождения ден, http://www.arsenalopus.com. Icons Edition, моля.

Islomania

"Somewhere among the notebooks of Gideon I once found a list of diseases as yet unclassified by medical science, and among these there occurred the word islomania, which was described as a rare but by no means unknown affliction of spirit. These are people, Gideon used to say, by way of explanation, who find islands somehow irresistible. We islomanes, says Gideon, are the direct descendants of the Atlanteans, and it is toward the lost Atlantis that our subconscious is drawn. This means that we find islands irresistible."

Lawrence Durrell (1912-1990)

Харесвам острови. Не мога да го нарека "болест", но разбирам какво има предвид авторът на горния цитат. Въпреки че ако той е атлант, то аз съм ядрена подводница. Харесвам гръцките острови и техните венециански, италиански, дори английски влияния (cf. Кипър). Харесвам карибските и тихоокеанските острови и екзотичността им. Харесвам и хърватските острови с техните сиви каменни къщички.

Харесвам дори българските острови, защото колкото и да са малко (и малки), повечето от тях имат нещо уникално, имат някаква история. И дунавските, и черноморските.

Най-големият, остров Белене, се шири почти 15 километра по Дунава и е бил концлагер, а сега е природен парк. Не само той е бил затвор: и св. Анастасия (по-известен с китното "Болшевик") е бил дом на "политически престъпници", а някои от тях даже успяват да избягат. Като на филм, бихте си казали, и ето ви филма. Там иначе си имат даже и кръчма, интересно как я снабдяват.

Сред черноморските ни острови най-голям е св. Иван срещу Созопол с колосалните 0.66 кв.км. Той има древна история, която включва пиратски нападения и див казашки пир в манастирска църква през XVII век. Край него е по-малкият св. Петър, който е известен с това, че е край него, и това го прави много известен. Част от Созопол посредством вълнолом пък е св. Кирик, който освен манастир и военноморско училище в нарушение на Ньойския договор е бил и секретна военна база, в която Българската армия е правила обширни атомни експерименти. Или не, вие преценете.

Границата като... граница. Западен Берлин в балкански вариант.

На английски си имат много думи за "граница". Един прост преглед в речник, който дори не е хартиен, казва 1. border, borderline, boundary, frontier; Немците си имат само една, Grenze, и тя дори не е тяхна: неслучайно е близка по изговор до нашата, думата е една от малкото славянски заемки в германските езици. Те са ни дали повечко, сред които и рамо (от arm), шлем (от helm) и дузина други.

Но не това е от значение. Какво всъщност е границата? Без този път да гледам в никакви речници ще се престраша да определя границата като въображаема условна линия, разделяща две пространства. За някои наистина е въображаема, между Австрия и Германия например нейната физическа инкарнация се състои само от една табела. Все едно не преминаваш в друга държава, ами си ходиш на село на пет километра, да кажем. Почти осъществяваш Аншлус, ако ми простите нацистката терминология. Аз не съм такова дете.

Между България и Сърбия не е така, обаче. И това не е от факта (йей!), че сме в ЕС, нито дори от времето на неук-неуку-кулу-неоколеноизма, така де, времето на Тито и Тато. От 1919 двадесет и пет села по днешната сръбско-българска граница са разполовени на две. В геометрията го наричат бисекция, което не е същото като дисекция. Но за българите от тези села вероятно е било не по-малко болезнено.

Къщата ти остава в България, а нивата ти е в Сръбско. Ти и жената сте в България, но детето се е оженило и къщата се е оказала от грешната страна на новата граница. Входът на църквата е в едната държава, но олтарът и иконостасът определено са в другата. А в следствие на тази гениалност населението вече и Господ не го знае къде е. "Бисекцията" така се е отразила на някои от тези селца, че населението е намаляло над десет пъти, повечето от тях вече не съществуват на картата (защото вече никой не живее там), а някои хора от администрацията дори отричат да са съществували. Забележителен успех дори на фона на цялостния демографски блясък на Трънско, Кюстендилско, Кулско, Видинско и други северо- и югозападнали общини.

Спешните ситуации изискват бързи решения. Неволята ражда хитърпетровци, а международната общност остава в ролята на Настрадин Ходжа с пръст в устата. Четирима юначаги от едно такова разполовено село, Стрезимировци, посред нощ преместват граничните камъни, поставени от японско-британско-френско-немската гранична комисия, за да включат поне още една-две махали от селото в границите на родината, та да не останат само гробищата и някоя и друга къщурка в България. Браво.

Толкова за бисекциите. Не са само нашенски феномен. Италия и Словения си имат Гориция и Нова Горица, Унгария и Словакия се гордеят с Комаром и Комарно, Полша и Чехия се радват на Циешин и Чески Тьешин, гръчки Кипър и туречки Кипър гордо си стискат ръцете (или не?) в Никозия a.k.a. Лефкоша. В Косово сърби и албанци живеят в двете части на Косовска Митровица (не, албанците не са в "Косовска", нито сърбите в "Митровица"), за Западен и Източен Берлин няма пък да ви говоря, неслучайно е в заглавието.